УКАЗ № 224

На основание чл. 98, т. 4 от Конституцията на Република България

ПОСТАНОВЯВАМ:

Да се обнародва в „Държавен вестник“ Законът за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, приет от 52-рото Народно събрание на 26 юни 2026 г.

Издаден в София на 30 юни 2026 г.

Президент на Републиката: Илияна Йотова

Подпечатан с държавния печат.

Министър на правосъдието: Николай Найденов

ЗАКОН
за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт
(обн., ДВ, бр. 64 от 2007 г.; изм., бр. 69 и 109 от 2008 г., бр. 25, 33, 42, 102 и 103 от 2009 г., бр. 59 от 2010 г., бр. 1, 23, 32, 45, 81 и 82 от 2011 г.; Решение № 10 на Конституционния съд от 2011 г. – бр. 93 от 2011 г.; изм., бр. 20, 50 и 81 от 2012 г., бр. 15, 17, 30, 52, 66, 70 и 71 от 2013 г., бр. 19, 21, 53, 98 и 107 от 2014 г., бр. 14 от 2015 г., бр. 28, 39, 50, 62 и 76 от 2016 г., бр. 13 от 2017 г.; Решение № 1 на Конституционния съд от 2017 г. – бр. 14 от 2017 г.; изм. и доп., бр. 63, 65, 85, 90 и 103 от 2017 г., бр. 7, 15, 49 и 77 от 2018 г., бр. 17 от 2019 г.; Решение № 2 на Конституционния съд от 2019 г. – бр. 19 от 2019 г.; изм., бр. 29, 64 и 83 от 2019 г., бр. 11, 86, 103, 109 и 110 от 2020 г., бр. 16 от 2021 г.; Решение № 7 на Конституционния съд от 2021 г. – бр. 41 от 2021 г.; Решение № 6 на Конституционния съд от 2021 г. – бр. 43 от 2021 г.; изм., бр. 80 от 2021 г., бр. 15, 24 и 32 от 2022 г.; Решение № 7 на Конституционния съд от 2021 г. – бр. 56 от 2022 г.; изм., бр. 62 от 2022 г., бр. 11, 48, 66, 69, 84, 86 и 108 от 2023 г., бр. 18 и 67 от 2024 г., бр. 6, 63, 65 и 87 от 2025 г. и бр. 16, 17, 51 и 55 от 2026 г.)

§ 1. В чл. 17 се създава нова ал. 2:

„(2) За юридически стаж по ал. 1 се зачита времето, през което лицето е работило като съдия, прокурор или следовател, хабилитиран учен или преподавател по правни науки, или е заемало длъжност или е упражнявало професия, за която се изисква юридическо образование и придобита юридическа правоспособност, както и признатият стаж по чл. 164, ал. 9 и 10 или по силата на специален закон.“

§ 2. В чл. 18, ал. 1 се създават т. 12 и 13:

„12. e лице, което през периода на предходния мандат на изборните членове на Висшия съдебен съвет е било председател на Върховния касационен съд, председател на Върховния административен съд или главен прокурор;

13. e лице, което през последните две години е изпълнявало функциите на председател на Върховния административен съд, председател на Върховния касационен съд или на главен прокурор за 6 или повече месеца, без значение дали е имало прекъсване в изпълнението на функциите.“

§ 3. В чл. 19 се правят следните изменения и допълнения:

1. Създават се нови ал. 3 и 4:

„(3) Народното събрание приема правила, по които се установява наличието на високи професионални и нравствени качества по чл. 17, ал. 1, при спазване изискванията за прозрачност, обективна преценка и равнопоставеност на кандидатите, като се отчита тяхната професионална квалификация, практически опит, обществен авторитет и капацитет в съответствие с принципите в Кодекса за етично поведение на българските съдии, съответно Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи.

(4) Специализираната постоянна комисия по ал. 2 има право да изисква данни, да извършва проверки и да установява обстоятелства, свързани с изискванията по чл. 17 и 18, като държавните органи, органите на местното самоуправление, физическите и юридическите лица са длъжни да окажат необходимото съдействие.“

2. Досегашната ал. 3 става ал. 5.

3. Досегашната ал. 4 става ал. 6 и в нея се създават т. 3 и 4:

„3. декларация за имущество и интереси по образец съгласно Закона за противодействие на корупцията сред лица, заемащи публични длъжности;

4. други документи, предвидени в правилата по ал. 3.“

4. Досегашната ал. 5 става ал. 7.

5. Досегашната ал. 6 става ал. 8 и в нея думите „ал. 4“ се заменят с „ал. 6“.

6. Досегашната ал. 7 става ал. 9 и в нея думите „ал. 4“ се заменят с „ал. 6“.

§ 4. В чл. 19а се правят следните изменения и допълнения:

1. Създава се нова ал. 4:

„(4) В 7-дневен срок след заседанието на комисията, на което се провежда изслушването, вносителите на предложенията за кандидати имат право да ги оттеглят.“

2. Досегашните ал. 4 и 5 стават съответно ал. 5 и 6.

§ 5. Създава се чл. 19в:

„Чл. 19в. Когато при гласуването в Народното събрание не са избрани всички членове на Висшия съдебен съвет, в двуседмичен срок Народното събрание започва нова процедура за избор на оставащите членове.“

§ 6. В чл. 29б се създава ал. 4:

„(4) След обявяването на края на изборния ден Висшият съдебен съвет организира публично видеонаблюдение в реално време и видеозаснемане в избирателните секции при преброяването на гласовете и съставянето на протокола, условията и редът за които се определят с правилата по ал. 1.“

§ 7. В чл. 29в, ал. 2 думите „ал. 5“ се заменят с „ал. 7“.

§ 8. В чл. 30 се създават ал. 8, 9 и 10:

„(8) До встъпването в длъжност на новоизбраните членове пленумът на Висшия съдебен съвет, съответно съдийската и прокурорската колегия отлагат приемането на решения, които пряко засягат организацията и функционирането на съдебната система, касаят нейната независимост или имат траен кадрови или организационен ефект, когато е изминала повече от една година от изтичането на мандата на изборните членове.

(9) Решения по ал. 8 са:

1. издаването на окончателни актове за упражняване на правомощия по ал. 2, т. 7, 9, 15 и 23;

2. назначаването, повишаването и преместването на съдии, прокурори и следователи, с изключение на случаите по чл. 243, ал. 1, както и връщането и възстановяването на длъжност в предвидените от закона случаи;

3. назначаването на административни ръководители в органите на съдебната власт;

4. приемането на промени в Кодекса за етично поведение на българските съдии и Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи.

(10) Когато е изминала повече от една година от изтичането на мандата на изборните членове на Висшия съдебен съвет, до встъпването в длъжност на новоизбраните членове, пленумът на Висшия съдебен съвет, съответно съдийската и прокурорската колегия извършват промени в информационните системи, за които са възложител, след съгласуване с министъра на правосъдието и министъра на иновациите и дигиталната трансформация.“

§ 9. В чл. 33 се създава ал. 9:

„(9) Архивът от видеоизлъчването по ал. 7 се съхранява за период от 5 години и се публикува на интернет страницата на Висшия съдебен съвет.“

§ 10. Член 36 се изменя така:

„Чл. 36. (1) Заинтересованото лице и министърът на правосъдието може да оспорят решенията на пленума и на колегиите на Висшия съдебен съвет в 14-дневен срок от съобщаването им. Жалбата не спира изпълнението на решението. Съдът може да спре изпълнението на решението при условията на чл. 166, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс, а когато жалбата е подадена от министъра на правосъдието – и когато изпълнението би имало значителни или трудно поправими последици за гражданите или дейността на органите на съдебната власт.

(2) Жалбите срещу решенията на пленума и на колегиите на Висшия съдебен съвет се разглеждат от Върховния административен съд в тричленен състав, като всеки от членовете на състава, както и докладчикът, се определят съгласно принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение измежду всички съдии в съда. Председателят на състава се определя по старшинство.

(3) Алинея 2 не се прилага за актовете, с които се назначават, повишават, преместват и освобождават от длъжност съдиите в районен, окръжен, апелативен съд, Върховния касационен съд, прокурорите и следователите, както и за актовете, с които се организират и провеждат конкурсите за съдийските длъжности в районен, окръжен, апелативен съд, Върховния касационен съд и за прокурорските и следователските длъжности. Жалбите срещу решенията на колегията се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс от Върховния касационен съд в тричленен състав, като всеки от членовете на състава, както и докладчикът, се определят съгласно принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение измежду всички съдии в съда. Председателят на състава се определя по старшинство.

(4) Решението на съда не подлежи на касационно обжалване, с изключение на делата, чийто предмет са актовете по чл. 30, ал. 2, т. 17 и производства по глава шестнадесета, раздел I.“

§ 11. В чл. 38 се правят следните изменения:

1. В ал. 1, т. 3 думите „който е и заместник на главния прокурор по разследването“ се заличават.

2. В ал. 5, т. 3, буква „а“ думите „който е и заместник на главния прокурор по разследването“ се заличават.

§ 12. Член 44 се изменя така:

„Чл. 44. (1) Народното събрание избира главен инспектор и инспектори не по-рано от 6 месеца и не по-късно от два месеца преди изтичането на техния мандат.

(2) Предложенията за кандидати за главен инспектор и за инспектори се правят не по-късно от два месеца преди провеждането на избора пред специализираната постоянна комисия на Народното събрание от:

1. народните представители;

2. общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд;

3. прокурорите от Върховната касационна прокуратура и следователите от Националната следствена служба на общо събрание.

(3) Към предложенията по ал. 2 се прилагат:

1. подробни писмени мотиви за професионалните и нравствените качества на кандидатите, включително изразени становища от професионални, академични и други организации;

2. документи за завършено висше образование по специалността „Право“, документи, свързани с изискванията за несъвместимост, за юридическия стаж и кариерното развитие на кандидата, както и документ за извършена проверка по реда на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, ако кандидатът е роден преди 16 юли 1973 г.;

3. други документи, предвидени в правилата по ал. 9.

(4) Специализираната постоянна комисия по ал. 2 има право да изисква данни, да извършва проверки и да установява обстоятелства, свързани с изискванията по чл. 42 и 43, като държавните органи, органите на местното самоуправление, физическите и юридическите лица са длъжни да окажат необходимото съдействие.

(5) Предложения до общото събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд за кандидати за главен инспектор и за инспектори може да правят:

1. общото събрание на съдиите от окръжен съд;

2. общото събрание на съдиите от административен съд;

3. общото събрание на съдиите от апелативен съд;

4. пленумът на Върховния касационен съд;

5. пленумът на Върховния административен съд.

(6) Предложения до общото събрание на прокурорите от Върховната касационна прокуратура и следователите от Националната следствена служба за кандидати за инспектори може да правят:

1. прокурорите от окръжна прокуратура на общо събрание;

2. прокурорите от апелативна прокуратура на общо събрание;

3. следователите от следствените отдели и от Националната следствена служба на общо събрание;

4. прокурорите от Върховната касационна прокуратура на общо събрание.

(7) Предложенията се правят, след като се вземе писменото съгласие на всеки кандидат.

(8) Предложенията по ал. 2 заедно с подробна професионална биография на кандидатите и документите по ал. 3 и 7 се публикуват в срок до три работни дни от получаването им на интернет страницата на Народното събрание. Посочва се от кого е издигната кандидатурата и се публикуват мотивите към нея. Публикуването се извършва в съответствие с изискванията за защита на личните данни и Закона за защита на класифицираната информация.

(9) Народното събрание приема правила за установяване наличието на високи професионални и нравствени качества по чл. 42, ал. 1, при спазване на принципите и правилата в Кодекса за етично поведение на българските съдии, съответно Кодекса за етично поведение на българските прокурори и следователи, и на изискванията за прозрачност, обективна преценка и равнопоставеност на кандидатите, като се отчита тяхната професионална квалификация, практически опит, обществен авторитет и капацитет.“

§ 13. В чл. 45 се правят следните изменения и допълнения:

1. Създава се нова ал. 5:

„(5) В 7-дневен срок след заседанието на комисията, на което се провежда изслушването, вносителите на предложенията за кандидати имат право да ги оттеглят.“

2. Досегашните ал. 5 и 6 стават съответно ал. 6 и 7.

§ 14. Създава се чл. 46а:

„Чл. 46а. Когато при гласуването в Народното събрание не са избрани всички членове на Инспектората към Висшия съдебен съвет или не е избран главен инспектор, в двуседмичен срок Народното събрание започва нова процедура за избор на оставащите инспектори или на главен инспектор.“

§ 15. В чл. 54 се създава ал. 5:

„(5) Инспекторатът към Висшия съдебен съвет не може да взема решения по ал. 1, т. 6 и да извършва проверки за почтеност и конфликт на интереси на съдии, прокурори и следователи, както и за установяване на действия, които накърняват престижа на съдебната власт и такива, свързани с нарушаване на независимостта й по ал. 1, т. 8, когато е изминала повече от една година след изтичането на мандата на неговите членове.“

§ 16. В чл. 138, ал. 1, т. 2 и 4 след думите „Върховната касационна прокуратура“ се добавя „Националната следствена служба“.

§ 17. В чл. 139, ал. 1 думата „двама“ се заменя с „до трима“.

§ 18. В чл. 145 се правят следните изменения и допълнения:

1. Създава се нова ал. 6:

„(6) Лицата имат право на адвокатска защита в хода на проверката по ал. 1, т. 2 и 3.“

2. Досегашната ал. 6 става ал. 7.

§ 19. В чл. 150 ал. 1 се изменя така:

„(1) Националната следствена служба се ръководи от главния прокурор пряко или чрез директора.“

§ 20. Член 154а се отменя.

§ 21. В чл. 167, ал. 1, т. 1 думите „който е и заместник на главния прокурор по разследването“ се заличават.

§ 22. В чл. 173 се правят следните изменения и допълнения:

1. Алинея 15 се изменя така:

„(15) При предсрочно прекратяване или при изтичане на мандата на председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд или главния прокурор, пленумът на Висшия съдебен съвет по предложение на съответната колегия или на министъра на правосъдието определя временно изпълняващ съответните функции, като едно и също лице няма право да изпълнява съответните функции за срок, по-дълъг от 6 месеца, без значение дали е имало прекъсвания в изпълнението на функциите.“

2. Създават се ал. 16 и 17:

„(16) По предложение на органите по ал. 15 пленумът на Висшия съдебен съвет може да прекрати временното изпълнение на съответните функции и преди изтичането на 6 месеца.

(17) Решенията на пленума на Висшия съдебен съвет по ал. 15 и 16 се приемат с мнозинство не по-малко от 13 гласа.“

§ 23. В чл. 175 се правят следните изменения и допълнения:

1. В ал. 4 в изречение второ накрая се добавя „а при липса на заместник – от съдия или прокурор, определен по старшинство“ и се създава изречение трето: „Предложение за определяне и освобождаване на лице по предходното изречение може да прави и министърът на правосъдието.“

2. В ал. 8 в изречение първо накрая се добавя „а когато липсва административен ръководител – по предложение на министъра на правосъдието“.

§ 24. В чл. 182 се правят следните изменения:

1. В ал. 6 думите „пред Върховния административен съд“ се заличават.

2. В ал. 7 думите „Върховният административен съд“ се заменят със „Съдът по чл. 36, ал. 2, съответно ал. 3“.

§ 25. В чл. 187, ал. 3 думите „Върховният административен съд“ се заменят със „Съдът по чл. 36, ал. 2, съответно ал. 3“.

§ 26. В чл. 232 се правят следните изменения и допълнения:

1. Досегашният текст става ал. 1 и в нея след думите „дисциплинарно освобождаване от длъжност“ се добавя „както и за освобождаване от длъжност като административен ръководител или заместник на административен ръководител“.

2. Създават се ал. 2 и 3:

„(2) При образувано дисциплинарно производство за налагане на наказание дисциплинарно освобождаване от длъжност на административен ръководител или заместник на административния ръководител, както и на наказание освобождаване от длъжност на административен ръководител или заместник на административния ръководител, съответната колегия на Висшия съдебен съвет може да го отстрани от длъжност и по предложение на вносителя на предложението за налагане на дисциплинарно наказание. Колегията се произнася в 7-дневен срок от постъпването на искането.

(3) Жалбите срещу решението по ал. 1 и 2 се разглеждат в 14-дневен срок от подаването им от тричленен състав на Върховния административен съд, чието решение не подлежи на обжалване.“

§ 27. В чл. 310 се правят следните изменения и допълнения:

1. В ал. 1 в изречение първо думите „6 месеца“ се заменят с „една година“, а в изречение второ думата „Шестмесечният“ се заменя с „Едногодишният“.

2. В ал. 5 се създава т. 3:

„3. e постъпило предложение за образуване на дисциплинарно производство – до произнасяне на компетентния орган по чл. 311.“

§ 28. В чл. 312 се създава ал. 6:

„(6) Органите на съдебната власт предоставят необходимата информация и съдействие при осъществяване правомощието на министъра на правосъдието по ал. 1, т. 4.“

§ 29. В чл. 323 се правят следните изменения и допълнения:

1. Създава се нова ал. 4:

„(4) Когато привлеченото към дисциплинарна отговорност лице не е било изслушано от дисциплинарнонаказващия орган или не са му били искани писмени обяснения, съдът отменя наложеното дисциплинарно наказание, без да разглежда делото по същество, освен ако лицето е отказало да бъде изслушано или да даде обяснения.“

2. Досегашната ал. 4 става ал. 5.

Преходни и заключителни разпоредби

§ 30. Определените за временно изпълняващи функциите на председател на Върховния административен съд и главен прокурор към датата на влизането в сила на този закон изпълняват функциите до изтичането на 6-месечен срок от датата на определянето им за временно изпълняващи съответните функции.

§ 31. Образуваните до влизането в сила на този закон съдебни производства по чл. 36 се довършват по досегашния ред.

§ 32. Общата численост на съдиите, прокурорите и следователите, както и на служителите в органите на съдебната власт и на администрацията на Висшия съдебен съвет, на Инспектората към Висшия съдебен съвет и на Националния институт на правосъдието, установена в съответните актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана до избирането на нови членове на Висшия съдебен съвет.

§ 33. (1) Параграф 11 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 74 от 2025 г.) се отменя.

(2) Актовете, издадени в изпълнение на посочената в ал. 1 разпоредба, губят сила.

(3) Административните производства, образувани въз основа на актовете по ал. 2, се прекратяват.

§ 34. (1) Пленумът на Висшия съдебен съвет в 10-дневен срок от влизането в сила на този закон приема правила за произвеждането на избори за членове на Висшия съдебен съвет от съдиите, прокурорите и следователите по чл. 29б, ал. 2, заедно с план-график за произвеждането на изборите, съдържащ всички необходими действия за организационно-техническата им подготовка, съобразени с минималните срокове, предвидени в закона.

(2) Общите събрания по чл. 29а, ал. 1, 2 и 3 се свикват в тридневен срок от приемането на правилата по ал. 1.

(3) Висшият съдебен съвет организира произвеждане на избори за изборни членове от квотата на съдии, прокурори и следователи до 17 октомври 2026 г. по правилата на глава втора, раздел I „а“, доколкото в този закон не е предвидено друго. Висшият съдебен съвет може да съкрати предвидените в глава втора, раздел I „а“ двумесечни, 14-дневни и 7-дневни срокове, но с не повече от един месец, съответно със 7 дни и 4 дни, с изключение на сроковете за обжалване и постановяване на решение по жалбата. Сроковете изтичат и в неприсъствени дни. Гласуването е с хартиени бюлетини, като броят на избирателните секции трябва да съвпада с броя и местоположението на окръжните съдилища. Броят и местоположението на избирателните секции за избор на следователи може да съвпадат с броя и местоположението на апелативните съдилища.

(4) Извън броя на секциите по ал. 3, за обезпечаване на нормалното провеждане на изборите може да се разкриват и повече от една секция в окръжните съдилища в градовете с районно деление, съобразно броя на съдиите и прокурорите в съответния изборен съдебен район. При определяне на избирателните секции чл. 29з, ал. 2, изречение второ не се прилага, като максималният брой съдии и прокурори, за които се определя една секция, е 300.

(5) Прекият избор на членове на Висшия съдебен съвет от съдиите, прокурорите и следователите може да се произвежда и чрез електронно дистанционно гласуване, единствено в случай че преди избора Висшият съдебен съвет внедри система, която да гарантира тайната на гласуването и свободното волеизявление при спазване на принципа „един човек – един глас“, която отговаря на изискванията за мрежова и информационна сигурност, определени в наредбата по чл. 3, ал. 2 от Закона за киберсигурност, както и на Приложение III към Препоръка REC (2004)11 на Съвета на Европа за правните, оперативни и технически стандарти за електронно гласуване. При гласуване съдията, прокурорът или следователят се идентифицира електронно със средство за електронна идентификация с ниво на осигуреност „високо“ или с квалифициран електронен подпис по смисъла на Регламент (ЕС) 910/2014.

(6) Общите събрания избират членовете на избирателните комисии от всички съдии, съответно прокурори или следователи. Общите събрания избират членовете на избирателните секции от всички съдии, съответно прокурори или следователи, включени в списъците по чл. 29в, ал. 1 за съответната секция.

(7) Избирателната комисия на съдиите се състои от 9 редовни и 7 резервни членове, избирателната комисия на прокурорите – от 7 редовни и 5 резервни членове, и избирателната комисия на следователите – от 5 редовни и 4 резервни членове.

(8) Избирателните секции се състоят от трима редовни и трима резервни членове.

(9) Член на избирателна комисия или на избирателна секция не може да е и административен ръководител или заместник на административен ръководител.

(10) Членовете на избирателната комисия и избирателните секции съобщават на Висшия съдебен съвет основанията по ал. 9 и по чл. 29з, ал. 3 и 4 в срок до 48 часа от избирането им. Отводи на други основания не се допускат.

(11) В случаите по ал. 10 на мястото на редовния член встъпва резервен член на съответната комисия по последователността на избиране.

(12) Наблюдател и застъпник не може да бъде административен ръководител или заместник на административен ръководител.

(13) По време на гласуването в сградата, в която се намира избирателната секция, не могат да присъстват съдии, прокурори и следователи, освен:

1. докато упражняват правото си на глас;

2. членове на избирателната комисия или на избирателната секция;

3. включени в графици за дежурство;

4. наблюдатели и застъпници.

(14) Министърът на правосъдието съвместно с министъра на иновациите и дигиталната трансформация и Висшия съдебен съвет удостоверява съответствието на системата за електронно дистанционно гласуване с изискванията по ал. 5 по методика, утвърдена от министъра на правосъдието, министъра на иновациите и дигиталната трансформация и Висшия съдебен съвет.

(15) Министерството на правосъдието чрез главна дирекция „Охрана“ осигурява охраната на сградите, в които се провеждат изборите, и предприемат технически и организационни мерки за нормалното им провеждане, както и транспортиране на изборните книжа и протоколи.

§ 35. От влизането в сила на този закон заместникът на главния прокурор по разследването продължава да изпълнява само длъжността директор на Националната следствена служба до приключване на мандата му.

§ 36. (1) До встъпването в длъжност на нов главен инспектор и инспектори в Инспектората към Висшия съдебен съвет сроковете по чл. 310 спират да текат.

(2) Член 310 се прилага и за сроковете, започнали да текат до влизането в сила на този закон.

§ 37. Правилата на чл. 30, ал. 8, 9 и 10 се прилагат и за неприключилите до влизането в сила на този закон производства пред пленума или колегиите на Висшия съдебен съвет, с изключение на назначаването на младши съдии, младши прокурори и младши следователи.

§ 38. Управителният съвет на Националния институт на правосъдието отлага приемането на решения за избор на директор и заместник-директори до встъпването в длъжност на новоизбраните членове на Висшия съдебен съвет.

§ 39. Този закон влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“.

Законът е приет от 52-рото Народно събрание на 26 юни 2026 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.

Председател на Народното събрание: Михаела Доцова

РЕШЕНИЕ № 8 от 23 юни 2026 г.
по конституционно дело № 19 от 2025 г.

Конституционният съд в състав: председател: Павлина Панова, членове: Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Десислава Атанасова, Галина Тонева, Сашо Пенов, Невин Фети, Орлин Колев, при участието на секретар-протоколиста Мариана Малканова разгледа в закрито заседание на 23.06.2026 г. конституционно дело № 19/2025 г., докладвано от съдия Павлина Панова.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата за решаване на делото по същество.

Делото е образувано на 27.11.2025 г. по искане на президента на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредби на Закона за електронните съобщения (обн., ДВ, бр. 41 от 2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 55 от 2026 г.; ЗЕС), които са приети с § 42 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на конкуренцията (ДВ, бр. 95 от 7.11.2025 г.; ПЗР на ЗИДЗЗК). Това са: чл. 251б, ал. 2, изречение първо в частта „както и за производства за нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“; чл. 251в, ал. 1, т. 6; чл. 251г, ал. 2 в частта „или нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“ и чл. 251г, ал. 9 ЗЕС, които уреждат правомощието на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) и реда за достъп до и използването на трафични данни, събирани от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, за целите на производства за нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Категориите трафични данни, които могат да бъдат предоставени на КЗК по този ред, се отнасят до: проследяване и идентифициране на източника на връзката; идентифициране на датата, часа и продължителността на връзката; идентифициране на крайното устройство на потребителя или на устройството, което се представя за негово крайно устройство (чл. 251б, ал. 1, т. 1, 3 и 5 ЗЕС).

В искането вносителят твърди противоречие на посочените разпоредби с прогласените в чл. 4, чл. 32, ал. 1 и 2, чл. 34, ал. 1 и 2 и чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията принцип на правовата държава, право на неприкосновеност на личния живот, право на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията и неотменимост на основните права на гражданите, както и с „чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), чл. 12 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ), чл. 5 и 17 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП)“.

Според президента уреденият достъп до трафични данни, въпреки че не включва съдържанието на кореспонденцията, позволява да се изготви „профил на засегнатата личност, който е прекалено подробен“, което засяга възможността на гражданите да упражняват в пълнота конституционно гарантираните им права. „Повелята за свободно развитие на човешката личност в рамките на гражданското общество, съобразно чл. 4, ал. 2 от Конституцията“ според вносителя „има функционален характер по отношение на всички права, гарантирани от Основния закон. Свободната стопанска инициатива също е средство, чрез което личността упражнява своите основни права“, поради което „всеки има своето конституционно право на личен живот и когато осъществява търговска дейност, полага труд на работното си място“.

Макар защитата на конкуренцията да е значим обществен интерес, според вносителя разглежданите разпоредби „ограничават несъразмерно неотменими права“, тъй като поставят на една плоскост „несъвместими по своята тежест право и насрещен обществен интерес“ при липса на основание от конституционен ранг, което да обоснове обхвата на ограничаването. Нарушенията на конкуренцията не са сред изрично изброените в Конституцията основания, позволяващи ограничаване на твърдените нарушени основни права. Според вносителя законодателят е подходил към уреждането на конкретните обществени отношения, без да отчете необходимостта от баланс между личната сфера на гражданите и нуждите на правоприлагането в сферата на защитата на конкуренцията. Той е предвидил непропорционални ограничителни мерки, без да осигури надлежна законодателна рамка по отношение на материалноправните и процесуалноправните гаранции за правата на гражданите и по отношение на правомощията на КЗК като разследващ и наказващ орган в конкретното производство.

Президентът счита, че оспорените разпоредби не само не гарантират защитата на посочените неотменими права, но и създават предпоставки за тяхното несъразмерно ограничаване. Подобно положение според него е несъвместимо както с българската Конституция, така и с цитираните норми на международното право, поради което намира, че оспорените разпоредби на ЗЕС трябва да бъдат обявени за противоконституционни.

С определение от 16.12.2025 г. Конституционният съд е допуснал искането до разглеждане по същество.

От конституираните заинтересувани страни и поканените по реда на чл. 20а от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд становища и правни мнения са представили: Висшият адвокатски съвет, Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за регулиране на съобщенията, проф. д.н. Георги Димитров и проф. д-р Мартин Захариев, доц. д-р Деница Топчийска, д-р Богдан Млъчков и адв. Георги Сулев. Те могат да бъдат обособени в две групи.

Висшият адвокатски съвет и Комисията за защита на конкуренцията намират, че искането трябва да бъде отхвърлено. Според тях предвидените в ЗЕС мерки не засягат основни права на гражданите в степен, която обосновава противоконституционност на разглежданата уредба. Тяхното въвеждане е оправдано с оглед на легитимния обществен интерес, свързан със защита на икономическото благосъстояние на страната и на отделния гражданин. Те намират подхода на законодателя при уреждане на отношенията по защита на конкуренцията за балансиран и подходящ, осигуряващ достатъчно средства, които предотвратяват произволна и прекомерна намеса в личната сфера на гражданите, като позволяват на националния орган за защита на конкуренцията да осъществява своите правомощия по ефективен начин.

Проф. д.н. Георги Димитров и проф. д-р Мартин Захариев, доц. д-р Деница Топчийска, д-р Богдан Млъчков и адв. Георги Сулев представят правни мнения, които са в синхрон с мотивите в искането, и намират, че то трябва да бъде уважено. Те считат, че въведените мерки водят до налагане на необосновано и непропорционално ограничение на основни права, не съответстват на декларираната от законодателя цел, която да изисква и оправдава намеса на държавата в личната сфера на гражданите, нито осигуряват необходимите материални и процесуални гаранции, които да обезпечат съответствието на разглежданата правна уредба с приложимата правна рамка – национална и на Европейския съюз.

Комисията за регулиране на съобщенията не се ангажира с конкретна позиция за съответствието на разглежданите разпоредби с Конституцията, но обобщава релевантни произнасяния на Съда на Европейския съюз (СЕС) в областта на защитата на личните данни, включително по въпроси за достъпа до трафични данни, както и прави обзор на приложимата правна рамка на Европейския съюз.

Съдът, като съобрази мотивите на искането, постъпилите по делото писмени становища и правни мнения, както и относимата правна уредба и релевантната конституционна практика, за да се произнесе по същество, взе предвид следното:

Оспорените по настоящото дело разпоредби на ЗЕС следва да се разглеждат съвкупно, тъй като те формират единен нормен комплекс, подчинен на обща цел – да осигурят правомощие и ред, по който КЗК да получава достъп до определени трафични данни за целите на производствата за нарушения на чл. 15 ЗЗК. Всички те заедно, прилагани във взаимната им връзка и обусловеност, уреждат режима за достъп до трафичните данни на крайните ползватели на електронни съобщителни мрежи и/или услуги. Това налага при контрола за конституционосъобразност оспорените разпоредби да бъдат анализирани в единство, като се вземат предвид общата им регулативна цел и правни последици в контекста на производството по установяване и санкциониране на посочените нарушения на конкуренцията. Това производство се развива по реда на ЗЗК, като при него КЗК е разследващ и наказващ орган, а отговорността е административнонаказателна (чл. 99, ал. 1 ЗЗК).

Конституционният съд е имал повод да се произнесе по законови разпоредби, свързани със събиране, съхраняване и достъп до данни от телекомуникационния трафик, и е развил непротиворечива практика относно защитата на личната сфера на гражданите, както и относно възможността държавата да я ограничава законодателно за целите на правоприлагането. Тази практика изяснява конституционноправната рамка, приложима за защитата на основните права в дигиталната среда.

Конституционният съд, отчитайки, че не е налице разлика в смисъла и съдържанието на гарантираните от Конституцията основни права на неприкосновеност на личния живот и на личната кореспонденция с тези, гарантирани от правото на Европейския съюз и от международни договори, по които България е страна (КЗПЧОС, МПГПП), неотклонно изгражда своята практика при отчитане и на релевантната юриспруденция на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която е особено богата в последните години. И по настоящото дело Съдът не намира основание да се отклони от тази своя практика, като по този начин прилага и развива стандарта за съответствие на всяка ограничителна мярка по отношение на правото на неприкосновеност на личния живот и личната кореспонденция (Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г.; Решение № 8 от 2019 г. по к.д. № 4/2019 г.; Решение № 15 от 2020 г. по к.д. № 4/2020 г.).

В Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г. Конституционният съд приема, че макар неприкосновеността на личните данни, вкл. трафичните данни, да не е част от изричния текст на Конституцията, то те без съмнение са „данни, свързани с основни права на гражданите“. Съхраняването на и достъпът до трафични данни е „тежка намеса в личната сфера на гражданите“, която безусловно засяга неприкосновеността на личния живот, но и свободата и тайната на кореспонденцията. Това разбиране на Конституционния съд е в съответствие с решението на СЕС от 8.04.2014 г. (Digital Rights Ireland Ltd и др., по съединени дела C-293/12 и C-594/12, ECLI:EU:C:2014:238), в което изрично се подчертава, че запазването на данни, генерирани по повод електронни съобщителни услуги или обществени съобщителни мрежи, с оглед на евентуален достъп на компетентните национални органи до тях представлява обработка на лични данни по смисъла на чл. 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и поради това задължително трябва да отговаря на изискванията за защита на данните, произтичащи от същия член (т. 29). То е в съответствие и с решение от 28 май 2024 г. по делото Pietrzak and Bychawska-Siniarska and Others v. Poland (№ 72038/17 и 25237/18), в което ЕСПЧ приема, че самото съществуване на законодателство, позволяващо съхранение и достъп до трафични данни, представлява намеса в защитеното по чл. 8 КЗПЧОС право на зачитане на неприкосновеността на личния и семейния живот (§ 195). В допълнение определя както съхранението, така и последващия достъп на компетентните органи до трафичните данни като отделни нарушения на чл. 8 от КЗПЧОС (§ 248).

В своята практика Конституционният съд поставя трафичните данни в обхвата на уредбата на защитата на личните данни – защита, която е обвързана с правото на личен живот и правото на неприкосновеност на кореспонденцията (Тълкувателно решение № 7 от 1996 г. по к.д. № 1/1996 г.; Решение № 8 от 2019 г. по к.д. № 4/2019 г.). Съдът отчита запазването на тяхната поверителност с оглед на разбирането за неприкосновеността на личния живот и за неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията като елементи от конституционно защитената сфера на автономност на индивида в отношенията с публичната власт (Решение № 15 от 2020 г. по к.д. № 4/2020 г.). Изискването за поверителност обхваща данни, които, дори и да не позволяват пряк достъп до съдържанието на разменените съобщения, дават възможност да се изградят подробни информационни профили за отделни лица или групи от лица (Решение № 15 от 2020 г. по к.д. № 4/2020 г.; Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г.). Това разбиране на Съда е в унисон с разбирането, което СЕС и ЕСПЧ са установили в своята практика във връзка с правата по чл. 7 и 8 ХОПЕС и с правото по чл. 8 КЗПЧОС. Съдът отчита също така, че конституционната защита на личния живот е срещу незаконната намеса, а правото на неприкосновеност на кореспонденцията е допустимо да бъде ограничено при спазване на изискванията, установени в чл. 34, ал. 2 от Конституцията.

Неприкосновеността на личния живот като основно право, предвидено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията, е отбранително право. Свободата и тайната на кореспонденцията като основно право по чл. 34, ал. 1 от Конституцията също е отбранително право. То има охранителна функция и представлява преграда не само срещу нарушаване на неприкосновеността на личния и семейния живот на гражданите, но и срещу нарушения на други техни права както от държавни органи, така от частни лица. Конституцията изрично предвижда, че защитата на тайната и свободата на кореспонденцията не е абсолютна, и в ал. 2 на чл. 34 въвежда изисквания, които трябва да бъдат спазвани, за да може това право да бъде ограничавано. Конституционният съд приема, че тъй като посочените права не са абсолютни, тяхното ограничаване е допустимо единствено по изключение – при наличие на изрична законова уредба, след предварително разрешение от съдебната власт и „само когато интервенцията в сферата на неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения се налага за разкриване и предотвратяване на тежки престъпления и то не може да бъде тълкувано и прилагано разширително“ (Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г.). Такова разбиране в е синхрон с практиката на ЕСПЧ и на СЕС, които в произнасянията си също заемат позицията, че само борбата с тежки престъпления би обосновала нормативна уредба, разрешаваща съхранение и достъп до трафични данни, независимо дали става въпрос за целенасочен достъп (решение от 2 октомври 2018 г., Ministerio Fiscal, C-207/16, ECLI:EU:C:2018:788, т. 56), или за достъп до масиви от данни (Big Brother Watch and Others v. the United Kingdom, № 58170/13, 62322/14 и 24960/15, § 519, 25 май 2021 г.).

В своята практика Конституционният съд развива разбирането за конституционните рамки, в които трябва да се вмести всеки законов режим, допускащ обработване и съхранение на трафични данни. В Решение № 15 от 2020 г. по к.д. № 4/2020 г. Конституционният съд обсъжда възможни хипотези на изключения от принципа на поверителност на трафични данни, като отчита практиката на СЕС по прилагането на чл. 15 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 г. относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (решение от 21 декември 2016 г., Tele2 Sverige и др., по съединени дела С-203/15 и С-698/15, ECLI:EU:C:2017:222). Конституционният съд приема, че дерогиране на изискването за поверителност е позволено, но при условията на стриктно тълкуване и прилагане, тъй като в противен случай дерогацията на правата би могла да се превърне в правило и да обезсмисли самия принцип. Изрично се подчертава, че подобни изключения следва да бъдат строго пропорционални на преследваната цел, защото дори когато сам по себе си достъпът до данните от комуникационен трафик не разкрива съдържанието на комуникацията между правните субекти, той все пак представлява съществена намеса в неприкосновеността на личния им живот, тъй като дава възможност за профилиране на засегнатите лица чрез систематизиране на събраните данни. Според Съда по тази причина всяко ограничение трябва да е съобразено със „същността на основните права и свободи и да представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократичното общество“.

За да се произнесе по конституционосъобразността на оспорените разпоредби, Съдът не се отклонява от разбирането, че достъпът до трафични данни „представлява намеса в основни, конституционно защитени права на гражданите“, каквито са правото на неприкосновеност на личния живот (чл. 32, ал. 1) и правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията (чл. 34, ал. 1). При така установената конституционна уредба и съдебна практика на защитата на правото на неприкосновеност на личния живот и на личната кореспонденция, преценката на Съда за конституционосъобразност на уредената с оспорените разпоредби намеса в тези права изисква преценка за наличие на легитимна цел, законоустановеност на намесата и съответствието й с конституционните ограничения.

Намеса със съществен ефект върху правата на гражданите изисква строги правила по отношение на законовите основания и реда за получаване на достъпа с оглед на взаимовръзката между конституционното изискване за законно осъществяване на публичната власт и необходимостта от адекватна защита на основните права. Конституционният съд застава на позицията, че колкото по-сериозна е намесата, произтичаща от използването на трафични данни в правоприлагането, толкова по-стриктно трябва да бъдат определени в съответната нормативна уредба условията и обхватът на използването на данните. Конституционният съд намира, че заложеният в Основния закон стандарт е приложим и за всяка друга уредба относно органите и процедурите, по които ще се изпълнява въведената мярка, вкл. материалноправните и процесуалноправните гаранции срещу злоупотреби с трафичните данни, като „е задължително легитимираният субект да разполага с изрично възложена му, и то със закон, компетентност по разкриване и разследване на тежки престъпления, т.е. правомощия, свързани с преследваната със закона легитимна цел“ (Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г.). Такова разбиране поставя тесни рамки по отношение на законодателните цели, преследвани с нормативните изменения, тъй като тестът за пропорционалност изисква значението на „легитимната цел“ на законодателя да е съизмеримо по тежест със значението на основните права, чиято регулация на законово ниво подлежи на ограничаване. Тя е нормативната причина, която обосновава нововъведения нормен комплекс, и служи като референтна величина при претеглянето на противостоящите интереси.

С оглед на възприетото в практиката на Конституционния съд анализът за пропорционалност по настоящото дело изисква проверка дали степента на намеса в правото на свобода и тайна на кореспонденцията не надхвърля необходимото за постигане на преследваната с ограничителната мярка цел. Подобна сериозна намеса в защитено от основно право пространство като тази, която предвижда запазване на трафични данни, ще е пропорционална само ако насрещният интерес е също толкова значим от гледна точка на конституционния ценностен ред. За да отговаря на изискването за съразмерност, е необходимо произтичащият от оспорената уредба достъп до трафични данни да служи на изключително важни цели от обществен интерес, заложен в ценностната система на Основния закон, като например преследване на тежки престъпления, и да съответства на специалните изисквания относно ограничаване на засегнатите от такъв достъп основни права.

Субектният обхват на оспорените правила заслужава особено внимание, тъй като изясняването му дава яснота по въпроса как правната проблематика на спора по това дело се разполага в контекста на защитата на основните права. В своето становище по делото КЗК изразява позиция, че по общо правило „физическите лица в личното им качество не са включени като субекти по закона“, а искането на президента визира тъкмо гражданите като субекти, чиито основни права са засегнати от действието на разглежданите норми. Комисията за защита на конкуренцията тълкува понятието „предприятие“ по смисъла на § 1, т. 7 ДРЗЗК във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗЗК и приема, че извън случаите, когато самите физически лица извършват нарушения по ЗЗК или съдействат на друг да извършва нарушение по ЗЗК, те могат да участват в производството само като част от предприятието (собственици, представляващи, служители), но не и в качеството си на граждани, действащи в рамките на конституционно защитената си лична сфера.

Конституционният съд отчита, че няма правен механизъм, който ефективно да установи строго разделение между правната сфера на юридическото лице – стопански субект, чиито действия подлежат на контрол по реда на ЗЗК, и правната сфера на неговите собственици, членове на управителни органи или служители. Юридическите лица изразяват воля и извършват дейност чрез персоналния състав на органите си за управление и служителите си, които са физически лица. В становището на КЗК изрично се подчертава, че при разследване на нарушения по чл. 15 ЗЗК субект на производството пред органа по конкуренция е юридическото лице, но елементите от състава на нарушението са извършени от „конкретни физически лица (собственик, представляващ, служители)“. С оглед на факта, че не е задължително исканията за достъп до трафични данни по разглежданата уредба да бъдат обвързани с индивидуализирани адресати (чл. 251в, ал. 3 ЗЕС), а по-скоро с предприятие – титуляр на договор за интернет и мобилна услуга, то с оспорения нормен комплекс на КЗК е дадена възможност да ползва трафичните данни на потенциално неограничен кръг лица, което прави невъзможно ограничаването на мярката до строго необходимото за целите на доказването в конкретно производство и позволява да бъде засегната личната сфера и на лица без никаква връзка с разследваното нарушение.

В оспорените разпоредби на ЗЕС е предвидено редът за достъп до трафични данни да се използва за целите на разследване и наказване на нарушенията по чл. 15 ЗЗК. По този начин законодателят не се е ограничил в използването на трафичните данни само за преследването на тежки престъпления, а необосновано е разширил тази цел, като е надхвърлил допустимите легитимни цели за съхраняване и достъп до трафични данни, възприети и развити в практиката на Конституционния съд, на СЕС и на ЕСПЧ. Тъй като тежестта на намесата в случая е значителна, като се имат предвид видът, обхватът и възможностите за използване на трафичните данни, не е конституционно допустимо да се разрешава такъв достъп, за да се разследват и наказват административни нарушения. Без съмнение съхраняваните трафични данни могат да бъдат полезни при разследването на нарушения на конкуренцията, извършени с помощта на телекомуникационни средства. Въпреки това в гаранцията, съдържаща се в чл. 34, ал. 2 от Конституцията, и в общото изискване за пропорционалност при уреждане на обществените отношения е заложено, че не всяка мярка, която може да бъде полезна за целите на правоприлагането, дори и да е необходима в конкретния случай, е конституционно допустима с оглед на негативните последици, до които води. Липсва конституционноправно основание да се приеме, че допустимото ограничаване на неприкосновеността на личния живот и на неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията в случаите на „тежко престъпление“ може да се разшири, за да включи и деянията, представляващи административни нарушения, дори квалифицирани от националното законодателство като „тежки“.

За разлика от наказателното производство, където трафичните данни са свързани с предварително индивидуализирани адресати, при разследванията на нарушения на конкуренцията трафичните данни се отнасят предимно до ползватели – юридически лица, и приложението на мерките рядко може да бъде ограничено до конкретни ползватели – физически лица. Това обстоятелство характеризира достъпа до трафични данни като общ и неизбирателен, тъй като към момента на прилагане на мярката трудно може да се идентифицират конкретни извършители на административно нарушение. Оспорената уредба не съдържа гаранции, че достъпеният масив от трафични данни има пряка връзка с преследваното нарушение. Изложеното дава основание да се заключи, че е нарушено изискването на принципа за пропорционалност намесата в основните права да не отива по-далеч и да не надхвърля необходимото за постигане на формално заявената от законодателя цел.

Въпреки че КЗК има право на достъп само до част от масива от данни, събирани по реда на ЗЕС от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, широкият обхват на данните предопределя значителния потенциал, който тази мярка има за навлизане в личната сфера на гражданите. Според чл. 251г, ал. 9 във връзка с чл. 251б, ал. 1, т. 1, 3 и 5 и чл. 251в, ал. 1, т. 6 ЗЕС КЗК може да изисква трафични данни относно източника на връзката, относно датата, часа и продължителността на връзката и относно крайното устройство на потребителя или на това, което се представя за негово крайно устройство, като обхватът на тези категории данни се изяснява от разпоредбата на чл. 251и ЗЕС. В практиката си Съдът приема това за законодателно ограничение с изключително висока интензивност, тъй като при извършен анализ и оценка на такъв обем данни може да се изгради личен профил на едно лице (Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 8/2014 г.).

Същото съображение мотивира ЕСПЧ да приеме, че трафичните данни, генерирани по повод електронна кореспонденция между лицата, се ползват с аналогичен стандарт на защита по КЗПЧОС както самото съдържание на кореспонденцията (Big Brother Watch and Others v. the United Kingdom, № 58170/13, 62322/14 и 24960/15, § 363, 25 май 2021 г., както и Association for European Integration and Human Rights and Ekimdzhiev v. Bulgaria, № 62540/00, § 394, 28 юни 2007 г.). В този смисъл Конституционният съд приема, че правната проблематика за конституционосъобразността на режимите за събиране и съхраняване на трафични данни принадлежи към по-общия въпрос за ограничаване на правото на свободата и тайната на кореспонденцията. Стеснителното тълкуване на понятието „тайна на кореспонденцията“ не би могло да отговори на целите, заложени в конституционната норма, като го сведе единствено до неприкосновеност на съдържанието на разменените съобщения. Конституционният съд приема, че не само съдържанието на електронната комуникация, но и съпътстващата информация относно вида връзка, идентификационните данни за изпращача и получателя, информацията за вида на използваните устройства, както и индикаторите за времето за осъществяване на електронната комуникация и нейната продължителност попадат в обхвата на конституционната закрила по чл. 34 от Конституцията.

Конституционният законодател не е предвидил свободата и тайната на кореспонденцията като право, което не подлежи на ограничения по смисъла на чл. 57, ал. 3 от Конституцията. „Тъй като Конституцията защитава и други ценности, респ. права и интереси, чието реализиране може да ги постави в конкуренция с разглежданото право, оправдано е да се допусне ограничаването му“ (Тълкувателно решение № 7 от 1996 г. по к.д. № 1/1996 г.). Отделният индивид е личност, която се развива в рамките на социалната общност (Решение № 15 от 2020 г. по к.д. № 4/2020 г. и Определение № 6 от 2024 г. по к.д. № 19/2024 г.). От тази връзка на индивида с обществото, призната от Основния закон, произтича принципната допустимост на държавна намеса в личната сфера в защита на насрещен обществен интерес. Дори и тогава обаче законодателят трябва да намери подходящия баланс между сериозността на обществените интереси, на които служат предвидените на законово ниво ограничителни мерки, и интересите на индивида. В своята практика Конституционният съд приема, че основните права са непосредствено обвързващи публичната власт при осъществяване на правомощията й. Би възникнало противоречие с тази всеобхватна връзка, ако основното право на свобода и тайна на кореспонденцията може да бъде ограничавано дискреционно от законодателя. Границите на това право може да бъдат определени единствено от самата Конституция, т.е. съобразно стандартите на ценностния ред на Основния закон и при зачитане на единството на конституционния ценностен порядък.

В практиката си Конституционният съд заема позицията (Решение № 13 от 2022 г. по к.д. № 8/2022 г.; Решение № 15 от 2010 г. по к.д. № 9/2010 г.), че законодателят не определя свободно съдържанието на основните права, а обратното – от конституционното съдържание на тези права се извеждат и ограниченията на законодателната дискреция. В Решение № 8 от 2019 г. по к.д. № 4/2019 г. Съдът „подчертава необходимостта от засилено внимание (стриктен контрол) към интензитета на навлизане в дадено основно право, при анализите за пропорционалност на законодателно въведена ограничителна мярка“, което е в съответствие с разбирането на СЕС, формулирано за пръв път в решението по цитираното дело Digital Rights Ireland (т. 39 – 40), за важността да се изследва евентуалното засягане на същностното съдържание (твърдото ядро) на основните права, тъй като „ограничителна мярка, която поставя под въпрос самото право като такова, е непропорционална сама по себе си“.

За да се възпрепятства всяко ограничаване на правото на свобода и тайна на кореспонденцията, е необходимо атакуваните разпоредби на ЗЕС да бъдат оценявани по начин, който е ориентиран около ценностната основа на това право. В демократичната държава то може да бъде ограничавано със законови разпоредби, които защитават правно гарантирано благо, което е поне толкова съществено от гледна точка на конституционния ред. Следователно предвиденият с оспорения нормен комплекс достъп до трафични данни трябва да бъде обоснован от законодателя със съображения, свързани със защитата на достатъчно значими правни интереси, което се преценява спрямо интензитета на намесата в основното право. Конституционният съд приема, че степента, в която е допустимо ограничаването на основно право, „е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила“ (Тълкувателно решение № 7 от 1996 по к.д. № 1/1996 г.).

В глава осма на ЗЗК са уредени редица процесуални способи, които КЗК има възможност да използва при разследване и наказване на административни нарушения, включително и на тези по чл. 15 ЗЗК. Тя може да изисква от субектите на разследването да предоставят документация, да получава устни обяснения в хода на проучванията си, да извършва проверки на място, да изземва или получава на хартиен, цифров или електронен носител всякакви копия или извлечения от документи и записи независимо от носителя, на който се съхраняват, както и други веществени доказателства, вкл. да изземва или получава електронни, цифрови и форенсик доказателства, както и данни за трафика от всички видове носители на компютърни данни, компютърни системи и други носители, както и да изземва средства за предаване на информация и да получава достъп до всякакви носители на информация, включително сървъри, достъпът до които може да се осъществява чрез компютърни системи или други средства, при които данните за електронните комуникации на субектите на разследването също са налични (чл. 45 – 54 ЗЗК). Доколкото трафичните данни, до които КЗК би могла да има достъп съгласно оспорените разпоредби, биха могли да се използват за удостоверяване на наличие на комуникация между пазарните субекти, без да се разкрива съдържанието на тази комуникация, тези данни биха могли да служат само като косвено доказателство, преценявано в съвкупност с други доказателства в хода на производството по разкриване и наказване на нарушения по чл. 15 ЗЗК. Ограниченият полезен ефект от тази мярка не оправдава нито нейния широк обхват, нито високия интензитет на засягане на основните права, до който тя води, предвид сериозното навлизане в неприкосновеността на личния живот на гражданите и в неприкосновеността на свободата и на тайната на тяхната кореспонденция. В същото време са налице други, по-щадящи процесуални способи за разследване, но достатъчно ефективни средства за преследване и наказване на административните нарушения по чл. 15 ЗЗК. По този начин оспореният нормен комплекс представлява непропорционална законодателна мярка за постигане на обективираната в оспорените разпоредби законодателна цел, поради което е противоконституционен.

По изложените съображения следва да се приеме, че разпоредбите на чл. 251б, ал. 2, изречение първо в частта „както и за производства за нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“; чл. 251в, ал. 1, т. 6; чл. 251г, ал. 2 в частта „или нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“ и чл. 251г, ал. 9 ЗЕС противоречат на чл. 32, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 и 2 от Конституцията, поради което следва да бъдат обявени за противоконституционни.

С обявяването на разпоредбите на чл. 251б, ал. 2, изречение първо в частта „както и за производства за нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“; чл. 251в, ал. 1, т. 6; чл. 251г, ал. 2 в частта „или нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“ и чл. 251г, ал. 9 ЗЕС за противоконституционни се изключва всяка възможност те да влязат реално в колизия с чл. 10 КЗПЧОС, чл. 12 ВДПЧ и с чл. 5 и 17 МПГПП. Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение второ от Конституцията обявеният за противоконституционен акт не се прилага от деня на влизането на решението на Конституционния съд в сила. Поради това не е необходима преценка за съответствието на оспорените разпоредби с разпоредбите от посочените по-горе международни актове (в този смисъл Решение № 8 от 2019 г. по к.д. № 4/2019 г.).

С оглед изложеното и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд

РЕШИ:

Обявява за противоконституционни разпоредбите на чл. 251б, ал. 2, изречение първо в частта „както и за производства за нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“; чл. 251в, ал. 1, т. 6; чл. 251г, ал. 2 в частта „или нарушения на чл. 15 от Закона за защита на конкуренцията“ и чл. 251г, ал. 9 от Закона за електронните съобщения (обн., ДВ, бр. 41 от 2007 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 55 от 2026 г.).

Решението е подписано със становище от съдия Соня Янкулова.

Председател: Павлина Панова

СТАНОВИЩЕ
на съдия Соня Янкулова
по Решение № 8 от 2026 г. по к.д. № 19/2025 г.

Подписвам решението с настоящото становище, защото макар да съм съгласна с диспозитива, това съгласие е мотивирано от съображения, които в определена степен не съвпадат с възприетата от Съда мотивация на решението.

За мен няма съмнение, че трафичните данни са част от широкото разбиране на правото на „личен живот“, което в своята практика Конституционният съд разглежда като един комплекс от права – в случая от правото на неприкосновеност на личния живот по смисъла на чл. 32, ал. 1 и правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията по смисъла на чл. 34, ал. 1 от Конституцията (Решение № 8 от 2019 г. по к.д. № 4/2019 г.). Правото на неприкосновеност на личния живот и правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията са неотменими права, но конституционният законодател изрично е уредил ограничение на правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията. Съгласно чл. 34, ал. 2 от Конституцията правото на неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията е допустимо да бъде ограничавано, но само когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления, и то след разрешение на съдебната власт.

Народното събрание е органът, който по Конституция чрез Наказателния кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс определя наказателната политика на държавата, като неговата дискреционна свобода „свършва там, където започва защитеното от Основния закон пространство от ценности и принципи“ (Решение № 13 от 2022 г. по к.д. № 8/2022 г.; Решение № 4 от 2025 г. по к.д. № 29/2025 г.).

С оспорените разпоредби законодателят е допуснал ограничаване на правото на тайната на кореспонденцията (във вида на процесните трафични данни) не за предотвратяване на тежко престъпление след разрешение на съдебната власт, а за нарушение на конкуренцията, което нарушение самият той е дефинирал като административно (чл. 99, ал. 1 ЗЗК).

Нарушаването на неприкосновеността на тайната на кореспонденцията на основание, различно от уреденото в Конституцията, според мен е достатъчно за установяване на противоконституционност на оспорените разпоредби. В този случай не е необходимо прилагането на общия стандарт за преценка на конституционната допустимост на законово ограничаване на основно право – дали накърнява същностното ядро на правото и дали е спазен принципът на пропорционалност, тъй като законодателят изрично е установил единствено допустимото основание за това ограничаване. Проверката за конституционна допустимост на законово ограничаване на основно право е необходима тогава, когато в Конституцията няма изрично посочено основание, при което ограничаването на основното право е допустимо, или когато законодателят се е позовал на конституционно допустимото основание (например Решение № 2 от 2015 г. по к.д. № 4/2014 г.).

По изложеното подписвам решението с настоящото становище.

Конституционен съдия: Соня Янкулова

Върховният административен съд на основание чл. 188 във връзка с чл. 181, ал. 1 и 2 от Административнопроцесуалния кодекс съобщава, че е постъпила жалба против т. 3.3.1.3.3 и т. 2.1.2, препращаща към т. 2.4, от приложението към чл. 1 на Наредба № Н-6 от 6 ноември 2025 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Ендокринология и болести на обмяната“, издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 98 от 18.11.2025 г., в сила от 22.11.2025 г. („Наредба № Н-6 и МС „Ендокринология и болести на обмяната“), по която е образувано адм. д. № 4694/2026 г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение, насрочено за 29.09.2026 г.

Административният съд – Велико Търново, на основание чл. 218, ал. 2 от Закона за устройство на територията съобщава, че е постъпила жалба от Лесьо Иванов Цанков, Камелия Панайотова Костова и Стефка Василева Цвяткова, с която се оспорва Решение № 967 по протокол № 38 от 26.03.2026 г. от проведеното заседание на Общинския съвет – Велико Търново, с който е одобрен проект на подробен устройствен план – план за регулация и застрояване на гр. Велико Търново по райони – „Стара част“, и план-схеми към него в частта му, която касае устройствените предвиждания на имот с идентификатор 10447.511.25 по КККР на града, административен адрес гр. Велико Търново, ул. Цар Калоян № 9, по което е образувано адм. д. № 605/2026 г. по описа на Административния съд – Велико Търново. Заинтересованите страни по смисъла на чл. 131, ал. 1 и 2 от ЗУТ могат да се конституират като ответници в съдебното производство в едномесечен срок, считано от датата на обнародването на обявлението в „Държавен вестник“. Делото е насрочено за 15.09.2026 г. от 13,30 ч.

Районният съд – гр. Левски, съобщава, че в съда има образувано гр. д. № 607/2026 г. с правно основание чл. 127, ал. 2 и чл. 127а от СК, заведено от Виктория Константинова Кръстева от гр. Левски, област Плевен, община Левски. Ответникът Леонард Кирмуши, роден на 6.04.1985 г. в чужбина, понастоящем с неизвестен адрес, в двуседмичен срок от обнародването на съобщението в „Държавен вестник“ да се яви в деловодството на съда, за да получи копие от исковата молба с приложените към нея доказателства ведно с указания съгласно разпоредбата на чл. 131 от ГПК.